В продължение на десетилетия уврежданията на гръбначния мозък се смятаха за необратими. След тежка травма връзката между мозъка и тялото се прекъсва, а медицината можеше да предложи единствено стабилизиране и рехабилитация, но не и реално възстановяване. Днес това убеждение е поставено под съмнение благодарение на революционен японски експеримент, който вече променя съдби.

Екип от японски изследователи съобщи за исторически успех: парализиран мъж е възвърнал способността си да се изправя и да прави стъпки след лечение със стволови клетки, насочено към регенерация на увредени гръбначни нерви. Това е първият подобен случай, документиран в клинична среда.

Пациентът е загубил двигателна функция след тежка травма и дълго време е разчитал изцяло на чужда помощ. Традиционните терапии са могли единствено да предотвратят допълнително увреждане, но не и да възстановят изгубените функции. Новият подход обаче атакува проблема в корена.

Учените използват специално подготвени стволови клетки, способни да се превърнат в клетки, които подпомагат растежа и възстановяването на нервната тъкан. След трансплантацията те започват да изграждат нови връзки в увредената зона на гръбначния мозък, като по този начин възстановяват част от прекъснатата комуникация между мозъка и тялото.

Постепенно пациентът започва да усеща крайниците си, а след месеци интензивна рехабилитация успява да се изправи и да ходи с подкрепа – нещо, което доскоро се смяташе за невъзможно.

Лекарите описват възстановяването като „промяна в живота“. Освен физическия напредък, пациентът преживява и значително емоционално и психологическо подобрение — възвръща увереността си, усещането за контрол и надеждата за по-независим живот.

По света милиони хора живеят с парализа вследствие на инциденти, падания или заболявания. Досега медицината се фокусираше върху адаптацията към инвалидност, а не върху възстановяването. Японският пробив показва, че гръбначният мозък може да има по-голям потенциал за регенерация, отколкото се е смятало.

Макар терапията да е в ранен етап и да не е достъпна за масово приложение, резултатите ѝ бележат важна повратна точка. Те доказват, че човешкото тяло притежава неизползвани възможности за самолечение — и че бъдещето на лечението на парализата може да изглежда съвсем различно.