***

	В Църквата беше студено. И светло. Горе, в купола, стоеше и 
гледаше милостиво Бащата на човечеството. Долу, със свещ в ръцете, 
лежеше моят баща. Беше пълно с хора. Всички дишаха. Дъхът им 
прозираше през слънчевите лъчи. Само от устата на баща ми не излизаше 
дъх. Лица и плач, свещи и светци... всичко беше откъслечно. Попът, пиян, 
усмихнат, изкара едно песнопение, силно повлияно от рокмузиката. Пръв 
аз целунах иконата, поставена в нозете на покойника. После всички. И 
тогава усетих, че куполът се стоварва върху мен.



***
			“тук бавно времето превръща
			във прах безжизнен сякаш всичко”
	
	Блъснах вратата на черквата. Светлина заслепи очите ми. Куполът 
беше изтръгнат от черковното тяло, както случайна ръка разрушава 
пясъчна кула, направена от деца.
	Отмахнах паяжината от едната стена и видях на нея изписан дядо 
ми, както го помня, с овехтял каскет и бяла риза. Той се носеше сред жита, 
на каруца, шарена като есента. Удряше здраво конете. Много бързаше. В 
долния ляв ъгъл стоеше свита баба ми и го чакаше. Сините й очи бяха 
изписани с боята на есенното небе. Всичкият плод на нивата беше 
прибран. Старата жена стоеше като изсъхнал стрък сред голата пръст 
и зъзнеше. Дядо ми дръпна здраво юздите. Железните колела се врязаха 
в меката земя. Някъде отвъд гората се чу въздишка.
	– Хайде, Христано! – рече той. Тя седна до него. И каруцата отлетя.

	На другата стена видях изписан себе си, а до мен младо чернооко 
момиче. Тя ми подаваше ябълка и пееше сватбена песен. Вятърът 
развяваше червеното й було и то пръскаше светли сенки из целия храм. 
Върху нас се изсипваше дъжд от кънтежа на чанове. В краката ни плуваха 
реки от писъци на гайди. Отхапах от ябълката. Тогава в душите ни се вряза 
вцепеняващ страх. Ние се уплашихме не от голотата си, а от осъзнатата 
самота. На раменете на момичето поникнаха криле и то отлетя.

	На третата стена видях майка ми, с черна забрадка, надвесена над 
мъртвия ми баща. С едната си ръка придържаше главата му, а с другата 
придърпваше шарено одеало, за да не му е студено. Тя плачеше и му 
задаваше много въпроси, но той не можеше да й отговори. После 
роднините вдигнаха ковчега и го сложиха в един камион. Аз и майка ми 
се качихме и се вкопчихме в баща ми, сякаш се страхувахме вятърът да 
не ни отнесе. Камионът тръгна съвсем бавно. Шумът от двигателя бучеше 
в главите ни и изтриваше всяка памет. И тогава майка ми стана черна 
лястовица и отлетя в сивото небе...



***

животът на Вдовицата прилича на врата без стая
дом без стени не ще намериш паяк по ъглите
и книгите и не са обсипани във прах
не е мухлясал във бюфета хляба
цветята си стоят така от пролетта
Тя не сънува вечер ябълки градини
наместо ягода запалва фас звезди тя не сънува
мъж мъжът е сянка за Вдовицата
разрязва го със бледи пръсти
и прави от телето Ангел
(да можеше да върне своя сън)
след Нея никой не въздиша Тя спира се
дете целува бърза съседите се крият като мишки но
Тя не обича котки не пие чай не пали свещ
и не заключва ляга сутрин “по навик” слага прибори
за двама става глади риза изпуска телефона
бръснача не храни гълъбите и ги храни
свири на цигулка но не понася ритъма
забравила е как се казва откъде е 
решиш ли да я викаш няма начин
заглъхва в Нея всеки Глас
превръща се ввятър воя
смъртта дори събува се на прага й
смъртта й не е смърт животът й е не живот
молитвата й не молитва, Клетва



Монологът на мечката

Аз няма да си мисля за дискурси,
за метастази, хипостази...
Не ме вълнува даже Internet
и как влияе на културата.
Не ме интересуват чалгата и рока,
наркотиците.
Не ме вълнуват – Левски, ЦСКА
и “Дунав мост”
(за Босфора, избягвам да си мисля).
Далечни са за мен – Балкана,
излаза на три морета,
Българския Дух
и Дао-то на Мечо Пух.
Не знам дали това е тъй емблематично,
но половата моя същност, всъщност,
съвсем не е проблематична.
С идентичността си съм наред.
Не ме вълнува липсата на мед,
не ме вълнува фалша на гъдулката
и факта, че сме на изчезване...


Единственото, дето ме измъчва –
халката врязана в носа ми,
набъбва болката и пречи
да изпълнявам вярно стъпките...



Сбъркана трагедия

             	Топосът на срещата е ясен: кръчмата
             	Хроносът: все още неизвестен

Първа водка: формата е още неизбежна
             	бих казал, че съм модернист,
             	НЕ, по-скоро, вече, пост
             	модернист с 
             	някои пост
             	комунистически
             	задръжки
				В пространството
				от ъгъла на чашата
				до ъгъла на мойте устни
				се мержелее някаква жена
				изтънчена,
					по-тънка от ръба на чашата,
					по-тънка от бръснач,
					изрязва нежно силуета си
					във моя мозък

Втора водка: О, о, о, о, о, о, о, о
             	същността ми не била
             	същност на овчица
             	по-скоро коч, НЕ, пръч
             	НЕ коч плюс пръч, вълче
             	НЕ вълк
				овца плюс вълк
				във форма на чакал
					жената този път е в чашата
					изпивам чашата НЕ Е,
					това е само нейно
					отражение

--------------------------------------------------------------

Седма водка: (И тук започва чалгата)

                      ХОР: Кочооо, Кочооо,
                                         Кочооо,
                                Кочооо Чистеменски,
                                Защо уби жинатъ

            ЕРИНИИ: жинатъ и дицатъ

                      ХОР: Защо уби жинатъ

            ЕРИНИИ: жинатъ и дицатъ

                                Жената (предната)
                                съвсем я няма

                           Ах, май че се разплисках



Няма такива хора 

Ний никога не сме били
и няма да ни има.
		Да бяхме се родили в Прага
		или във Ямбол, през шейсет и осма...
		(поне да имах огледалце с Митко Бомбата)
Едва докоснаха ни пионерски връзки...
(единствената вещ, която съм откраднал,
е стихосбирка с Константин Павлов)
			Ний никога не сме били
			и няма да ни има...

		Жените ни отидоха на сватбено пътешествие
		още преди сватбата.
		Бащите ни изтръгнаха туптящите си сърца
		и ги удавиха в карнобатски стъкленици.
		Майките ни си изпраха лятото в пералнята,
		а нас свариха със сапуна,
		танцувайки със Рич и Торн,
		танцувайки...
		Децата ни пък предпочитат наште дядовци...
			Ний никога не сме били
			и няма да ни има.

		Животът ни не е достоен за романи.
		Отдавна липсват в него европейски жестове.
			Дали не сме седмачета,
			родени още
			преди да сме родени

		Затуй сега висим със страшна сила
		черупки празни, изпочупени
		самотни и унили
		и вятърът във нас просвирва

		Ний никога не сме били родени
		и никога не ще възкръснем



Сбогом, деветнайсти век

				празнично

Чашите са пълни с вино.
Огънят в камината гори.
Даже печеното им прасенце
се усмихва лъчезарно и тържествено.
	Те дошли са майката и таткото
	бабата и дядото са тук
		в собственото си гръмовно мляскане
		недочуват мляскането на детенцето


				тържествено

Чашите са презполвени.
Огънят в камината гори.
Даже дядото усмихва се на бабата,
а прасенцето не се усмихва.
	Те дошли са майката и таткото
	бабата и дядото са тук
		в собственото си ербап? оригване
		недочуват как оригва се детенцето


				с патос

Чашите са празни вече.
Огънят на страстите гори.
Дядото заглежда майката.
Бабата облизва мазни устни
(бегъл спомен за прасенцето).
	Те дошли са майката и таткото
	бабата и дядото са тук
		в собственото си смутено пръцкане
		недочуват, че детенцето пърди

	по-мощно от Титаник
	по-яко от Чернобил
	подобно ЯДРЕНАТА ГЪБА

		и така ги задуши детенцето
		майката и таткото
		бабата и дядото

	Сбогом, деветнайсти век!!!



Народна песен за трактора 
(издирил и записал Иван Христов)

От Съветския съюз 
пратиха ни “Беларус”. 
Трактор! Убав! С плуг! 

Осма петилетка е. 
Тракторът оре, оре! 
Бачка!!! Яко! С ряз. 

Скача той от ров на ров. 
Тракторът е като нов. 
Оди. Оди. Движи. 

Боята му обелиа. 
С това не му навредиа. 
Лъскав!!! Лъскав – джам! 

Масло капе из ведро. 
Казват, тежко му било. 
Нема! Нема! Кой? 

Трактористът бай Иван 
в оримака пак пиян. 
Поркан! Поркан! Гипс. 

През селото мина той 
без да прави хич завой. 
Мачка!!! Сее!!! Смърт. Death 

Тъй че знайте вий сега: 
Тракторът не е шега. 
Той е, той е – руски!



софия

	борисовата 
езерата са пресъхнали 
къс от лунната повърхност 
бюстове и наркомани 
си разменят надписи 
	народния 
старците играят шах 
бялото е за Оная 
черното за тях 
(без значение коя е)
или обратното 
(над главите им 
птиците дочакват визи)
или обратното 
или обратното 
	славейков 
Пенчо Петко ха така 
и до тях японец 
усмихни се зелллллллллле 
	графа 
стар приятел на сергията 
от години не чете Толстой 
той сега си има други левчета 
левчета а в очичките му 
центчета центчета 
	невски 
докато слепецът свири 
цигането му открадва 
шапката



Моята причина на остана в България

				“Страхувам се от каквито и да е ограничения,  
				от необходимостта изкуството или художниците
				да се подчиняват на някого.”

								Хр. Явашев

19.02., 16:30 h   След много усилия, лавиране и комбинации, използвайки 
положението си на преподавател в университета, синът на селския 
учител Маринов успя да замине за Америка. Не щеш ли, тъкмо в този 
момент учителят умря. След този злощастен или сполучлив акт (може да 
се поспори) синът изпрати следната кратка телеграма, която по решение 
на вдовицата Маринова беше издълбана върху надгробния камък:

              извинявай мили татко но положих толкова труд

16:45 h   Всъщност проблемът е доста сериозен. За да се чувства 
нормален в тази страна (Болница), човек би трябвало да не прави нищо. 
Просто да седи и да чака своята кончина. Ето защо съвсем естествено е 
оставането тук да се сметне за обричане. Какви основания могат да се 
намерят?
16:50 h   Първите десет години от живота ми се оказаха доста смътни. 
Още в най-ранна детска възраст почувствах необясним смут. В селцето, 
в което се родих, не се случваше нищо. Единственият по-ярък спомен, 
който ми е останал оттогава, е за дядо ми. Той беше каруцар. В неговата 
работилница ставаха необикновени за едно дете неща. От сумрака, който 
цареше там, изведнъж изникваха каруци, шарени и светли като принцеси. 
После идваха някакви хора. Дядо ми дълго разговаряше с тях. По-късно разбрах, 
че това били партийни хора, които искали да ни вземат къщата, понеже 
старецът бил капиталист. В началото на “Новото” време дядо ми дочака 
своя край.
17:15 h   Деветдесетте години си ги спомням добре. Всеобщата 
безработица не пощади баща ми. Започнах средното си образование 
в Габрово. Биографиите на двама мои съученици са твърде показателни:
		Алеко Константинов (Щастливеца). Роден в Свищов, 
	1863 г. Пътува из  Европа и Америка. Създава емблематичен 
	за Балканския полуостров персонаж. Негова е идеята за 
	невероятните превъплъщения на Бай Ганьо след завръщането 
	му от Европа (очаквай продължение). Убит от собствения 
	си герой край село Радилово.
		Христо Явашев (Christo). Роден в Габрово, 1935 г. През 
	1956-а напуска България. Осъществява редица мащабни проекти 
	във Франция, 	САЩ, Япония, Австралия.
Започнах висше образование. В края на старото хилядолетие и баща ми 
дочака своя край.

19.02., 19:45 h   По Набоков (“Покана за екзекуция”). “Всичко 
се разкапваше. Всичко падаше. Винтов вихър подемаше и завърташе прах, 
парцали, боядисани трески, дребни парченца от позлатен гипс, 
картонени тухли, афиши; летеше суха мъгла; и Цинцинат тръгна след 
праха и падналите вещи, след трепкащите платна, насочил се натам, 
където, съдейки по гласовете, стояха същества, подобни на него.”
	Добър вечер, приятелю млад, добър вечер. Добре дошъл в 
България, страната на инфарктите...
19:58 h   Ето така, съвсем естествено чувството ми за приятелство се 
превърна в търсене на интереса, изгодата. Способността ми да се 
влюбвам се превърна в порносериал. Необходимостта от свобода – 
в сапунена опера. Бих искал да остана в България. Бих искал...

	Защото все още не мога да повярвам, че съдбата ми е 
предопределена от мястото на раждане.
	Защото, за да бъдеш човек, не се изискват много усилия. Може би 
точно толкова, колкото да не сплескаш мравката, която минава на пътя 
ти.



***

	Тази нощ между сенките на съня ми се промъкна един варварин. 
Здравото му тяло лъхаше на овча кожа и вкиснат кумис. Когато го 
попитах защо е дошъл, той отвърна:
	– За да те покръстя!
      Казах му, че няма смисъл да прави това, защото аз отдавна съм 
мъртъв. Той обаче набързо одра едно агне и направи нескопосано 
чеверме. После каза, че ще строи църква. Предупредих го, че в нашето 
село вече има църква, и той изяви желание да я види.
	Отдалече се разнасяше приглушено хорово пеене. Когато 
наближихме каменната ограда, той извади кремък и запали една факла. 
Хвърли я върху покрива. Църквата лумна, сякаш беше направена от 
картон.
	– Жена ти е курва, момче, а майка ти глупачка. Помисли за 
мъртвия си баща. Друга църква ти трябва на тебе, друга църква!!!
      Изпод падащия покрив изхвърча едно опърлено врабче. Не знам 
защо, но си помислих, че това е самият Господ.



Автобиографично

Аз скитах се 
от град на град, 
от книга в книга, 
от сърце в сърце. 
Родиха ме 
едни, 
възпитаха ме други, 
трети 
ме убиха. 
И всеки път 
щом вглеждам се 
във вещи 
и във хора, 
и не познавам 
никого, 
и нищо, 
мисля си – 
навярно 
пак време някакво 
е свършило 
и трябва всичко 
да започна 
отначало




(Книгата е издадена от Академичен център за литература и култура, София, 2001)