Красимир Кабакчиев – Генерал Кобалт



ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЯТА НА РЕНЕГАТА

/Анти - Кабакчиев/

"Що е комунист? Комунистът е индивид, който си е въобразил, че има право да учи другите кое е истина и кое е неистина...”

"Перипетии на надеждата”, Красимир Кабакчиев /Кобалт/


/Пояснение: Кобалт е псевдонимът на лицето Красимир Кабакчиев във форумите на "Дневник” и "Медиапуул”./

Кратко встъпление:


Преди повече от година случайно се срещнах във форума на уебвестника "Дневник” с човек, когото съвсем бегло познавах от сбирките на профсъюза "Подкрепа” отпреди 14 години. Тъй като тъкмо тогава напуснах завинаги родината си, нямах възможност да се срещам повече с хората от "Подкрепа”, както и с други членове на дисидентски организации от близкото минало. Затова в началото се зарадвах на тази електронна среща.

И когато Красимир Кабакчиев /така се казваше моят познат/ се оплака, че има големи неприятности с комунисти, срещу които се бори и до днес, той улучи една чувствителна струна в душата ми. Съгласих се веднага да публикувам ненамерилите трибуна негови текстове, както и една излязла вече от печат негова книга в интернет.

Пуснах текстовете, после личната ни кореспонденция продължи още известно време. Може би е грешка, че още тогава не прочетох внимателно текста "Перипетии на надеждата” на Кабакчиев – това навярно щеше да ми спести доста бъдещи недоумения. Но бях по средата на писането на един мой обемен текст и не разполагах с време, затова само прелистих по диагонал книгата.

Какво беше недоумението ми, когато този човек, възприеман от мен като сериозен учен, започна да пълни форума на "Дневник”, а по-късно и на "Медиапуул” с груби думи, откровени цинизми и невъздържани епитети по адрес на почти всички десни политици и депутати.

Известно време мълчах смутено, после протестирах, после засилих протестите си. Нищо не помогна. Кабакчиев, подписващ се във форумите под псевдонима "Генерал Кобалт”, мислеше, че никът му е достатъчно прикритие, за да развихри най-гнусните страни от характера си, без никакви опасни последици за него.

Истинското си име той пазеше ревниво като скъпоценна визитна картичка, осигуряваща му личен просперитет. Но под името "Кобалт” можеше да пълни очите ни с вякакви откровени лъжи, цинизми, простащини. И най-важното – съвсем безнаказано.

Терорът продължи повече от година. Под която и статия да погледнеше човек, винаги се натъкваше на огромни опуси, повторени десетократно и под множество други статии. Тези опуси бяха винаги подписани под името "Генерал Кобалт” и съдържаха все едни и същи обидни изрази по адрес на вече цитираните от мен лица. Чувството за абсолютна безнаказаност опияняваше и подлудяваше автора им, той си присвояваше никовете на други участници във форумите, измисляше десетки нови имена.

Защо толкова усилия?

Просто Кобалто-Красимир беше безработен, а освен това мъстеше. Мъстеше на света за собствения си неудачен живот. За неосъществените си болни амбиции по кариера и власт. Наричаше народа си "мърша”, защото този народ отказваше да участва на негова страна в битката му срещу посочен от него ВРАГ. С диктаторско опиянение налагаше на всички как да мислят. Забраняваше проникването на всякакви други теми във форума, извън тези за СДС, НДСВ и БКП/БСП. Сменяше позиция срещу подкрепа, и най-малкото внимание от страна на някой форумец го довеждаше до истерични пристъпи и писане на още по-огромни опуси.

Накрая започна да пише от чужди имена хвалебствия по свой адрес, за да докаже правотата си, както и факта, че е приеман от една широка аудитория. Маниакалността му премина всякакви граници. Тогава разбрах, че си имам работа с един напълно изтървал края му човек.

Деветдесет и девет процентовото неприемане от страна на участниците във форума на неговите постинги той наричаше "мнение на червени боклуци” и го игнорираше с наполеоновско нехайство.

После, когато конфликтът между нас постепенно прерасна във вражда, той започна да ме подозира, че аз пиша всички негативни постинги срещу него. Месеци наред се изключих от форума, за да му дам възможност да разбере, че хората наистина не могат да го понасят. Не разбра, продължи да страда от същото параноично чувство по отношение на мен. Обяви ме за ВРАГ и започна да сипе лъжи за характера на нашите отношения.

В началото мислех, че си имам работа с един напълно полудял от Прехода човек. И се стараех да го игнорирам. Докато един ден ми хрумна да седна и да прочета книгата му "Перипетии на надеждата”, с намерението да открия причината за параноичните му състояния. И тогава настръхнах. Защото разбрах, че си имам работа не просто с глупав човек, а с доносник на Държавна сигурност.

Следващите редове са резултат от прочита ми на този негов текст, веднага потресено свален от моята уебстраница. Който иска, може да потърси пасквила сам, той е публикуван. Аз ще предоставя само обширни цитати от него, понякога придружени с мой коментар, понякога не – по причина на огромната погнуса, която изпитах при четенето на тези пасажи.

Всеизвестна истина е, че патологичната жажда за преуспяване и в новите условия, както и за продължение на паразитния живот, който номенклатурата ни водеше по време на комунизма, доведоха до множество артистични мимикрии и анимални мефаморфози на хора с гузна съвест, облагодетелствани от тоталитарната власт, и служили й предано десетилетия наред.

Случаят "Кабакчиев” не е нито най-потресаващият, нито най-опасният от тях. Но той е един от най-типичните, как гузната съвест, жаждата за кариера на всяка цена и с всякакви средства, а също и тоталният гьонсуратизъм могат да доведат до тежка патология и пълна духовна деградация. И как под формата на смешно закъснели героични пози, наричани самооблажаващо се "антикомунистически”, могат да се прикриват личностни недъзи като тотална мизантропия и грандомания, див кариеризъм и безпринципност, презрение към народа и страната, в която си роден, нечиста съвест, ДС белязана биография, както и стигаща до постоянни и с нищо неконтролируеми истерични пристъпи горчивина от собствената некадърност, вменявана на обществото ни като негов недъг.

Този списък може да бъде безкрайно продължен. Но няма смисъл, защото твърде завишената и напълно лишена от всякакви реални основи лична самопреценка на Кабакчиев му е изиграла достатъчно зловеща шега с писането на книгата "Перипетии на надеждата”. Може би нямаше да се захвана с този случай, ако самата аз месеци наред не бях използвана, заедно с множество други участници по форумите, като съдина за духовните полюции на Кабакчиев.

Той упорито не искаше да разбере, че форумът за нас, емигрантите, както и уебпресата, са понякога единствените контакти с родината ни за доста време, понякога години занапред. И че, за разлика от него, мнозина от нас след труден делник – защото на запад делникът е винаги труден – сядаме, за да прочетем на заслужено спокойствие новините от страната си. А вместо това се натъкваме на огромни словесни тиради, простащина и дива отмъстителност за нечий неуспял живот.

Лицето Кобалт смяташе, че си е намерило лесни жертви, които може да тероризира както то намери за добре. Е, аз ще се опитам да му докажа, че това не е точно така.

Впрочем – нека оставим фактите сами да говорят:

К.К. /Красимир Кабакчиев/: "По образование съм преподавател по английски език и това отчасти обяснява защо никога не съм вярвал на червените.”

..................

"Не си спомням сред курсистите да е имало и един човек, които да е изказвал дори намек за някакво положително отношение към тогавашната власт в страната, към общественото устройство като цяло. Имаше доста членове на комунистическата партия, имаше дори партийни секретари.”

Мой коментар: Ето го контингентът, на който е преподавал даскал Кабакчиев, изживяващ се после като велик и непризнат университетски гений и дисидент-семантик. Нещо друго - който намери морални сили да прочете целия пасквил "Перипетии на надеждата”, не може да не се убеди веднага в едно: тази книга има за единствена цел да пропагандира дисидентската и великонаучната дейност на нейния автор. Първото – за да му осигури евентуална политическа кариера. Второ – за да вмени голямото му научно превъзходство над колегите му и така да му осигури стремителна научна кариера.

К.К."В семейството ми, и по майчина, и по бащина линия, няма нито привърженици на комунистическия режим, нито репресирани от него. Има само един комунист, прадядо ми Хараламби Савов, чийто случай е доста интересен. Бил е основател в началото на века на комунистическата организация в Златарица, малко градче (тогава село) близо до В.Търново. Учителствал, уволнен за комунистическа дейност от всички училища в царството.

.................................

К.К. "Изключват го от партията, но бил вече възрастен, с това му се разминало. Починал, разочарован, през 1956 г. През 1971 г., когато комунизмът изглеждаше вечен, дъщеря му, моята баба Лилия Савова (по мъж Москова) отправя молба до БКП баща й да бъде реабилитиран. Реабилитация естествено му е отказана – заради критиката му на марксизма-ленинизма, въпреки че в отговора на "партията" все пак липсва определението "боламач", дадено първоначално на книгата му. Но най-гнусното в тази история е, че, още от 1961 г. насам (и вероятно все още) на къщата му виси паметна плоча – на основателя на партията в Златарица!”

К.К. "Един невероятно топъл и слънчев октомврийски ден на 1977 г. след два часа пътуване със самолет, жена ми и аз изведнъж попадаме в един невероятно пъстър и интересен свят. С връзки сме получили паспорти за екскурзия до Англия...”

К.К. "На следващата година съм на тримесечна специализация в Англия.”

К.К. "Убийството на писателя Георги Марков, дългото мълчание на съдебните органи, гузната памет на съпричастните страни (писателски кръгове, интелигенция) са истински позор за българската нация, който трудно може да бъде измит.”

Мой коментар: Нищо подобно, за никаква гузна памет не може да става дума, а само за дълбоко недоумение. Просто писателите, лежали по "злачните” места "Куциан” и "Белене” на комунистическата система познаваха до болка целия пред-"дисидентски” период на писателя Георги Марков, както и факта, че той дълги години беше личен приятел и дясна идеологическа ръка на диктатора Тодор Живков, редовен участник в ловните му дружинки, разгален писател на комунистическата власт. (Всеки може да направи справка за творбите му като "Комунисти”, сценария на филма "На всеки километър” и т.н., както и за високите служби и награди, членства в писателски и др. Съюзи, и т.н, с които го е толерирал режимът, това широко е отразено в печата от онова време и няма да се спирам по-обстойно на фактите.) А политзатворниците на комунизма мълчаха не поради гузна памет, а от неудобство, защото човекът все пак беше убит, а те като християни бяха възпитавани, че "за мъртвите или хубаво или нищо”.

Но така е, когато се робува на популярни и носещи лесна слава тези, без да се проверяват фактите. Извличането на бързи дивиденти от една човешка трагедия обаче е в стила на този скаран с фактите политически и научен спекулант.

К.К. "Една вечер в началото на октомври 1978 г. пристигам заедно с четири колежки на гарата в Лондон. Трябва да се придвижим до Лийдс, където ще бъдем три месеца на специализация.”

Мой коментар: Забележете – поредна, коя ли на брой специализация в западна страна по време на тоталитаризма, когато и пиле не можеше да прехвърчи през границите на България! Интересно на каква цена е получил този път задграничния си паспорт другарят-мистър Кабакчиев?!

К.К. "След намирането на смъртоносната сачма в тялото на Георги Марков, беше открита идентична сачма и в тялото на журналиста Владимир Костов от Радио "Свободна Европа", който беше оживял. Налице беше предумишлено убийство на един източноевропейски дисидент и опит за убийство на друг.”

Мой коментар: Защо ли толкова загриженият за убийствата автор-заклеймител на "гузния” комунистически морал Кабакчиев не се запита защо беше посегнато именно и САМО на тези две тясно обвързани с комунистическия режим от близкото тогава минало личности, а не и на стотиците други емигранти, замесени в още по-последователна антикомунистическа дейност и служители в същите западни радиостанции, в които работеха тогава Костов и Марков?

На чии интереси служи всъщност лицето Кабакчиев, и защо се плъзга само по най-официалната версия за случая "Марков”, без да разследва из основи тезата за евентуално отмъщение на ДС поради двойно агенство? (За целта горещо му препоръчвам книгата на Кристофър Андрю и Олег Гордиевски "КГБ – поглед отвътре” на издателство "Факел”, за да се запознае по-обстойно с методите на действие на по-голямата и опитна сестра на нашата ДС, както и с начините, по които са ликвидирани онези от агентите й, които са били заподозрени в двойна игра. Сигурна съм, че ще остане поразен от сходството на тези два случая от българската ДС история с множеството подобни от съветската КГБ такава).

К.К. "Но нима българският народ не беше този, който търпя в продължение на десетилетия да бъде ръководен от огромна шайка тъпаци и престъпници, нима не беше българският народ този, който се остави да бъде смачкан от тази шайка морално и физически?”

Мой коментар: За разлика от фриволните тълкувания и изводи на една твърде водевилна фигура като Кабакчиев, който нито е професионален автор, нито е от репресирано от комунизма семейство, аз съм професионален такъв, и освен това произхождам от семейство, чийто живот беше съсипан по концлагерите на комунизма. Именно защото до болка познавам репресивния стил и методите на комунистическата власт и Държавна сигурност, аз се противопоставям решително на всякакво заклеймяване на българския народ като малодушен и страхлив.

Истината е всъщност, че репресивната машина унищожаваше всеки протест още в зародиша му и го правеше напълно безсмислен; дори най-близките роднини на репресираните мълчаха от страх да не бъдат отмъстително преследвани или физически и морално унищожени. Но така е, като се пишат книги с единствената цел изтъкване на собствената мижава и твърде имагинерна "дисидентска” дейност, развивана именно от удобните западни екскурзии по комунистическо време.

Само че това презрение към народа ни, което Кабакчиев по-късно щедро демонстрира и под прикритието на името "Кобалт”, наричайки народа си непрекъснато с най-обидни имена, е почерпано най-вече от факта, че комунистическата власт отгледа именно в гореспоменатите езикови гимназии и филологии, а после и по лъженаучните банки една във всяко отношение нечистоплътна и псевдоинтелектуална прослойка, която се ползваше от всички привилегии на червената номенклатура.

За тази прослойка народът бе само стадо, което можеше да бъде заклеймявано от пиедестала на собствената й мнима значимост, обиждано и наричано с какви ли не недостойни имена. Навярно поради факта, че българският народ, както и неговите истински, непродажни интелигенти, не бяха пращани десетки пъти със съмнителни поръчки на съмнителни "специализации” в Англия по време на тоталитарната власт, а по концлагерите и затворите, където хранеха свинете с тях.

К.К. "Едва месец по-късно се оказва, че смъртта на Владимир Симеонов е била случайна. Човекът страдал от сърдечно заболяване, получил криза, докато бил на върха на стълбите, паднал и така загинал.”

Мой коментар: А-ха!

К.К. "След завръщането ми в България от специализацията всичко преживяно споделям многократно, и то на публични места, с колеги, с непознати, с комунисти и безпартийни. Поставям си за цел да информирам колкото може повече хора за убийството на Георги Марков, тъй като комунистическите средства за масово осведомяване у нас са направили всичко възможно да скрият истината. Интересното е, че по този повод не си навличам никакви неприятности, никой никога не идва да ме разпитва или санкционира за съобщаването на подобна информация.”

Мой коментар: "Интересно с каква особена протекция се ползва лицето Кабакчиев, че нито веднъж през живота си не е санкционирано за своята смела "дисидентска” дейност и дори не е уволнено от работа – обичайната мярка, която тоталитарната власт прилагаше срещу неудобните си интелектуалци по всяко време? И дали колегите му не мълчат НЕ от "перверзност на автоцензурата”, а защото подозират провокация в цялостната му дейност на задграничен пътешественик и галеник на режима?

К.К. "Струва ми се, че не само онези жалки индивиди, изобличени в "Задочните репортажи" и наричащи себе си български писатели, са виновни пред паметта на Георги Марков. Нито нацията като цяло, нито интелигенцията, нито младото поколение познават достатъчно добре творчеството и трагичния път на най-достойния български писател от времето на тоталитаризма.”

Мой коментар: Ще се въздържа да коментирам по-обстойно горното кощунствено твърдение. Тук искам само да припомня имената на писателя Димитър Талев, нееднократно пребиван и съсипван от непосилна работа в концлагера "Куциян”; на Йордан Вълчев, също така, също там; на Стефан Бочев, концлагерист от Белене, и десетки още – мир на праведния им прах! Нека други продължат списъка на имената на писатели, които "видният” обществен обвинител Красимир Кабакчиев слага много по-ниско от автора на драмата "Комунисти” и сценариста на прокомунистическата ДС-епопея "На всеки километър” Георги Марков, титулуван от автора на книгата като "най-достойният български писател от времето на тоталитаризма”.

И да попитам настойчиво: "Кой се Вие, доктор Кабакчиев? и чии интереси всъщност обслужвахте, обслужвате и явно ще обслужвате занапред, съдейки от изявите Ви по форумите и денонощното Ви висене по тях? Ако досега има човек, на когото това още не е станало ясно, мисля че при горното Ви твърдение, то най-после се е изяснило.

К.К. "... възникването на дисидентски организации и физическото им толериране.”

Мой коментар: "По какво горната теза се различава от онази, вменявана от ДС, за личното й "инфилтриране” в дисидентските организации от онова време, с цел дискредитиране на цялата тогавашна съпротива срещу тоталитарната власт. Всъщност, именно дискредитирането на тази шепа хора доведе тогава до идването на БСП на власт, а после и до превземането на СДС от хора, тясно роднински обвързани с комунистическия режим.

Аз лично мога обаче да свидетелствам, как веднага след моята литературна сбирка в "Кръг 39”, архивът на тази "толерирана” от тоталитарната власт /според твърдението на Кабакчиев/, организация, беше иззет от служители на ДС, феновете й – разпръснати като пилци, сбирките й – забранени, а членовете й вкарани в черните списъци на системата. Интересно защо толкова труд за едни "физически толерирани от ДС" организации?

Със сигурност мога да твърдя едно – че именно цялостното поведение на лицето Кобалт твърде много намирисва на дейността на "кукла на конци, внедрена от КГБ”.

Мога още да свидетелствам, че едно от лицата, предали нашия Кръг на ДС, критикът Николай Петев, по-късно беше централна фигура на "Мултигруп”, а другото – критикът Георги Цанков, се изяви на страниците на в. "Демокрация” и "Литературен форум” като най-отявлен седесар и рупор на тази партия, пръв "борец” за демократични преобразувания. Всичко това не напомня ли по един твърде подозрителен начин смехотворно закъснялата "дисидентска и антикомунистическа” дейност на самия Красимир Кабакчиев?

К.К. "... не мина много време и изведнъж чух изключително интересно съобщение: в Стара Загора е учреден Профсъюз за защита на интелектуалния труд, наречен "Подкрепа". Буквално в следващата минута вече тичах към пощата да телеграфирам на учредителите да ми изпратят устава и другите документи.
Естествено, исках първо да се запозная подробно със статута и програмните документи на организацията преди да взема решение за участие. Времената бяха тежки и човек трябваше да бъде много предпазлив в подобни начинания .”

.............

К.К. "но все пак публичната ми изява като дисидент стана скоро след опита ми да се свържа с активистите на профсъюза...”

Мой коментар: Както сам признава в книгата си – цялата "дисидентска” дейност на Кабакчиев се съсредоточава в месеците февруари – ноември 1989. Време, когато много ДС служители също неимоверно активизираха дейността си по заповед на господарите си.

Но въпреки своята "явна противосистемна дейност", Кабакчиев продължава да работи в съответния "Институт” /навярно за български език при БАН?!/, както дотогава да си получава заплатата от тоталитарната власт и съвсем предпазливо и пресметливо да урежда връзките си с бъдещите силни на деня при евентуална смяна на режима. Във време, когато лидерите на Профсъюза "Подкрепа” влизат в затвора за дейността си, той е трескаво зает да се качи поне в последните месеци на "дисидентския влак”, за да могат екскурзиите зад граница на държавна сметка да продължат и занапред. В известен смисъл, и за известно време дори, той успява, макар че в по-дългосрочен план сметките му излизат без кръчмар, поради задалата се на хоризонта трета политическа сила – Движението на Симеон Втори.

Не е никаква тайна, че именно хора като Кабакчиев направиха по-късно срамна думата "дисидент” в България. Познавам доста български дисиденти от години насам. При своите гостувания в домовете им съм ги чувала да произнасят много смели думи срещу Системата. А също и да ги пишат – когато и където могат. Но никога не съм чула думата "дисидент”, произнесена от устите им – нито по адрес на самите тях, нито по нечий друг.

Новоизпеченият "дисидент” Кабакчиев обаче не само веднага посяга към перото, за да опише "трескавата” си, и най-вече "дългогодишна” антикомунистическа дейност, но дори и се самооблажава като такъв. Едва са минали две-три години от 1989, и книжката "Перипетии на надеждата” е вече спретната. Забележителна пъргавост, но едно трябва да му се признае: той отново вярно налучка времето, когато Синята партия ще дойде на власт и ще почне голямото разграбване на държавата ни, както и раздаването на славата и привилегиите.

Интересно защо и как става все така в живота му, та него никога го няма, когато трябва да се страда за истината, ала е винаги налице, когато започва раздаването на наградите!? От няколко поколения наред, родени или израснали в комунизъм, никой в неговото семейство не е репресиран, както и самият той, не е останал нито ден без работа, не е викан на разпити, не е санкциониран по никакъв, дори и дребен повод от репресивната тоталитарна власт! И това – на фона на цели избити от комунистите семейства, чиито биографии със свито сърце и сълзи в очите четох по време на програмната им обработка за интернет.

Не е за учудване и болезнената, граничаща с налудност ревност, която Кобалто-Кабакчиев изпитва към всички, които имат някакъв принос или са пострадали от Системата. Той гледа на тях като на съперници за "дисидентското звание и награди” и безскрупулно си разчиства сметките с подобни хора – независимо дали са живи или вече покойници. Налице е негов патологичен стремеж по всякакви начини да омаловажи преживяното от тях, да ги дискредитира и окаля. Аз лично мисля, че това не е само злобата на един неуспял в живота кариерист, а тази настървеност има връзка с неговата предишна дейност на задграничен ескурзиант и разглезен от комунистическия режим безделник, загубил в настоящето финансовия източник на своето безделие.

К.К. "Вече си бях извоювал реноме на дисидент. През 1987 г., след едно мое завръщане от скандинавските страни на едно събрание в института (част от "партийната учебна година") бях огласил "строго секретната" информация, че в Швеция съотношението между средната работническа заплата и заплатата на министър-председателя е едно към две.”

Мой коментар: Браво, ето как се става "дисидент” и "падат" тоталитарни режими след поредна екскурзия в Скандинавските страни – с цитиране на извадки от учебниците по научен комунизъм! (Там визираното съотношение на заплатите беше май едно към три?!).

Иначе е всеизвестна истина, че по онези времена някои наистина си извоюваха "реноме на дисиденти”. Други обаче останаха без препитание или влязоха в затворите, защото наистина бяха такива.

К.К. "Съзнавах, че с тези, които тогава управляваха, човек трябва да бъде много внимателен.”

......................

"...няколко яки мъжаги от другата кола изскачат на тротоара, сграбчват Стефан и го набутват на задната седалка в едната кола. Успявам само да чуя как му казват: "Гражданино Комитов, нали ви предупредихме да не излизате от къщи! Сотиров и аз оставаме втрещени. Похитителите на Стефан са се отнесли към нас като към празно пространство.”

.....................

"Участниците в дисидентските движения сме специално подготвени по въпроса как се извършва арест съгласно закона и познаваме добре правилата на процедурата. В случая те са нарушени фрапантно. Запазвам хладнокръвие и самият аз вътрешно се подготвям за арест, който да посрещна високомерно. В края на краищата съм учен, от Българската академия на науките, длъжни са /забележете – В ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ СА ДЛЪЖНИ?!?!?! – м.б./ да се отнесат с мен по подобаващ начин.

Мой коментар: Да, Държавна сигурност беше длъжна дори да козирува на своите полковници, но да се церемони с някакъв си никому неизвестен учен – при това комунистически храненик от БАН?!?!?! На кого тези номера от селски вечеринки, г-н Кабакчиев!?

К.К. Когато Ладата малко се отдалечава, свървам по една малка уличка със стъпала в стария град. Не могат вече по никакъв начин да ме стигнат."

Мой коментар: На това в миналото му се викаше: "Никой не ме гони, ама аз бягам, за да ми го пише после в биографията.” Вицът се отнасяше за партизанската дейност на "другаря” Тодор Живков.

К.К. "Като се изключи изказването ми по "Свободна Европа", до този момент събитията са се развивали от само себе си и сякаш са преминавали покрай мен. Не съм вземал особено активно участие в тях. Не че се страхувам. Просто не е в стила ми да предизвиквам милицията, а и когото и да било.”

Мой коментар: Горенаписаното, както ще се види по-нататък, се отнася обаче само до опасния за Кабакчиев тоталитарен период. След Десети ноември 1989 лицето Кабакчиев-Кобалт ще се развихри като последователен, твърд и челичен антикомунист, който непрекъснато ще громи "ВРАГА” в БАН и по форумите на "Дневник” и "Медиапуул” – последният пристан на изхвърлените отвсякъде издънки на част от комунистическата номенклатура. Може би защото това е съвсем безопасно и не може да му струва вече кожата. Тук навярно трябва да кажа, че съм срещала комунисти, които имаха много по-достойно и по-дисидентско поведение от подобни ренегати като Красимир Кабакчиев.

К.К. "Работещите в академичната област се радваха на свободи, недостъпни за огромното мнозинство от другите хора, като например възможности за достъп до информация, класифицирана от червените като подривна за социалистическия строй, официални контакти с колеги от други страни, пътувания в чужбина, често пъти осъществявани като екскурзионни.”

Мой коментар: Ето го разковничето на огромното самочувствие на Кобалто-Кабакчиев и презрението, което той непрекъснато демонстрира спрямо своя народ-"мърша”. Лицето просто принадлежи към една привилегирована върхушка на тоталитарната система, упорито пазеща своето статукво на богопомазана.

К.К."Следва да се има предвид и това, че всички научни работници в страната до края на 1989 г. бяха номенклатура на различни равнища на комунистическата партия...”

Мой коментар: Всъщност този пасаж има ли изобщо нужда от коментар? Към същата научна номенклатура е принадлежало и самото лице Красимир /Кобалт/ Кабакчиев. На това се дължат цитираните от самия него привилегии, които той непрекъснато е ползвал по време на тоталитарната власт.

Опита му да се маскира като "дисидент” по време на последните месеци на тоталитарния режим, мога да определя като най-малкото смехотворен. Защото сметката на такива като него излезе напълно крива – дисидентите (истинските, не "спечелилите си реноме” на такива!) бяха набързо разкарани от властта в полза на комунистическите синчета и дъщери, внедрени в новата власт, но вече като "демократи”.

Язък за напъните, Красимире, пардон, Кобалте, пардон, Кабакчиев! Но така е, като някои недостойни люде не престават от Девети 1944 г. насам да си смучат героичните автобиографии от пръстите на ръцете и краката си.

По-нататък, както сами можете да видите, спекулацията тече с пълна пара. Бях смутена, когато същото това лице се опита в лична кореспонденция до мен да представи уволнението си от БАН заради предизвикване на непрекъснати скандали и побоища, като дисидентска дейност и битка срещу комунизма. Нещо повече, това изтъкано от лъжи лице в един свой постинг ме шокира още по-силно, когато след време се опита да представи моята критика като отмъщение на една неуспяла при него жена – въпреки че преди това нееднократно беше заявявало, че сме съвсем далечни познати. Затова пък не останах никак изненадана, когато той отрече факта, че Кабакчиев и Кобалт са едно и също лице. Вече знаех кой стои насреща ми!

Последваха множество една от друга по-грозни и несъстоятелни лъжи по мой адрес, които не биха издържали никаква по-щателна проверка. Срещу мен беше впрегнат целият до болка познат ми от времената на Държавна сигурност клеветнически арсенал, с който през тоталитаризма бяха дискредитирани моите роднини, познати дисиденти, приятели, както и аз самата. Калните методи, с които Кабакчиев се опита да затвори устата ми, показаха, че съм на прав път в подозрението си, че си имам работа с доносник на ДС.

Дори и дотогава да бях хранила някакви съмнения, въпреки явните факти, които той сам предоставяше на читателя в книгата си, последвалата негова клеветническа кампания срещу мен доказа, че имам насреща си обучен в продуцирането на лъжи човек. Бедата на Кабакчиев се състоеше само в едно - че в моя нелек живот ми се е налагало да се сблъсквам по неволя многократно с репресивния апарат на Системата, та горчивият опит също ме беше обучил да разпознавам бързо нейните копои и слуги.

Дивата отмъстителност на Качакчиев, на която станах потъпевша впоследствие, ми напомни други мои подобни премеждия от времето на тоталитаризма и посттоталитаризма, когато в името на алчността, безмерната жажда за власт, личен просперитет и угаждането на един насилнически апарат, който добре се отплащаше на хранениците си, беше погазвана всяка истина, и целият и до днес неразграден механизъм на репресия срещу човека беше впряган, за да се унищожи неудобният носител на истината. Познат стил от времето на неподписаните уводни статии в "Работническо дело", сталинистките лъжепроцеси, ударите в гръб посредством подписаните с "ЦК на БКП" разобличителни опуси срещу поредния нарочен за "ВРАГ" противник. Изобщо - достоен подход за един син на преподавател по "научен комунизъм" и храненик на Системата.

Не се и съмнявам, че този нечистоплътен "опит" ще бъде предаден по-нататък по веригата на сина на Кабакчиев Сашко, който със сигурност знае, че баща му и Кобалт са едно и също лице, и днес, чрез отричането на Кабакчиев от собственото си име, взема от него ценни уроци по подлост и комунистически подход към истината. Но аз знам и нещо друго - че истината винаги изплува накрая на повърхността - като онзи труп, крит от убиеца Юджийн Арам, надявал се да извърши "перфектното" престъпление. Ето, такава ще е и съдбата на "перфектните" лъжи на Кабакчиев - защото аз със сигурност не съм единственият човек, който знае, че Кабакчиев и писачът на гнусните постинги под "Дневник" и "Медиапуул" Кобалт са едно и също лице. Един ден тази истина ще се върне като бумеранг при Кабакчиев, когато отгледа в семейството си същия лъжец и измамник като себе си. Освен ако резултатът не е вече налице.

Мога с чиста съвест да заявя, че подобни объркани личности, изтъкани от лъжа, духовна нечистоплътност и липса на какъвто и да е морал, никога не са представлявали дори минимален интерес за мен. Но от подхода му в този частен случай мога да се досетя как другарят-мистър Кабакчиев години наред се е издържал от водене на съдебни дела срещу тази или онази институция или личност. Лъжата е негов подръчен инструмент, към който той винаги прибягва, когато се види натясно.

К.К. Ирена се съгласи да даде телефона си за координация между желаещите да стачкуват и той беше съобщен по Радио "Свободна Европа". Пламен ме натискаше да дам и моя телефон и аз със сигурност щях да го дам, ако жена ми категорично не беше се противопоставила. Тя изпитваше панически страх от възможни репресии.

Мой коментар: Естествено, че вярната съпруга ще се противопостави. Целта на семейство Кабакчиеви явно не е да съдействат на "Подкрепа”, а да извлекат максимални дивиденти от членуването си там при една евентуална смяна на властта. Но за да се подсигурят и при евентуална несмяна, те не си слагат главата в торбата за нищо повече от голите приказки, раздавани пестеливо тук и там по радио "Свободна Европа” и отлитащи безвъзвратно в пространството.

К.К. "В момента, в който трябваше и аз да се включа в гладната стачка, задържаните бяха освободени.”

Мой коментар: Ето че моделът отново се повтаря – тъкмо когато Кабакчиев трябва наистина да направи нещо реално за демокрацията, това за кой ли път вече се осуетява. Странно, нали?

Помните ли вица: "Ако не беше Девети, на Десети всичко циган партизан беше.”

К.К. "... много млади хора, деца на комунисти, се бяха ангажирали в борбата против режима.”

Мой коментар: Интересно защо Кабакчиев нищо не споменава тук за децата на некомунистите? И особено – за децата на репресираните от комунизма? Сякаш те нямат никакво значение в случая, защото родителите им не са червени шефове, пращали децата си по езиковите гимназии – места, свързани с личностното формиране на самия Кабакчиев. Места, където попадаха предимно наследниците на преподаватели по научен комунизъм и висши милиционери, партийни секретари, директори на предприятия с червена партийна книжка в джоба или на висшия комунистически ешелон. За да не изглежда написаното от мен като заяждане, ще кажа, че лицето Кобалт не скъса тази си пъпна връв с "децата на комунистите” и по-късно, когато те масово се инфилтрираха и превзеха СДС, ставайки основна част от ръководството му. Защо ли? Отговор на този въпрос дава самият автор на книгата:

К.К. "Лично аз нямам голяма информация в тази област (Държавна сигурност – м.б), но по стечение на обстоятелствата се наложи да вляза в някои косвени или преки взаимоотношения с тези служби. Интерес към моята личност от тяхна страна беше проявен много рано, още докато бях ученик. Предполагам, че обект на внимание (а това вероятно означава на отчет) наред с мен са били всички или поне повечето мои съученици от двете английски гимназии, в които бях учил – русенската и бургаската, а и всички ученици от езиковите гимназии въобще (имам предвид гимназиите за западни езици).”

Мой коментар: Разбира се, че всички ученици в езиковите гимназии бяха под специално наблюдение от страна на "службите”. Защото от тях се очакваше да станат бъдещите културни и идейно-политически посланици, образовани шпиони и доносници на тоталитарната ни власт на запад. Още повече, че те имаха и необходимия червен произход за това. Нищо чудно, че те после с такава лекота гастролираха в западните страни, голяма част от тях имаха и специални "ДС-агентурни” задължения, някои от които, както ще се види по-долу, е поел и Кабакчиев върху себе си.

К.К. "Моят случай беше малко особен. Баща ми, Янко Кабакчиев, който почина през 1978 г., беше философ по образование и в отделни периоди от живота си преподаваше марксистко-ленинска философия, за да припечели някой лев, но не беше член на партията, още по-малко комунист по убеждение.
Работеше като началник на Лабораторията по психология за изследване на шофьори, която се помещаваше в сградата на КАТ във Велико Търново, и имаше контакти с почти всички милиционерски началници в града. Уважаваха го като професионалист, но знаеха, че е дисидент, че събира в къщата си хора, които се отнасят критично към властта. Знаеха, че многократно открито е заявявал на публични места, че не може комунистическата партия да има монопол над истината в тази страна, че общественото ни устройство е порочно, че страната не върви към добро.
Същевременно му имаха доверие и това в редица случаи лично на мен се отразяваше благоприятно. Например когато сключихме брак, жена ми и аз чрез съдействието на баща ми получихме паспорти и ходихме на екскурзия в Англия – аз едва 23-годишен, тя съответно 21-годишна. Да получиш подобна възможност и да не си син или дъщеря на виден номенклатурчик за онова време беше нещо почти невероятно.”

Мой коментар: Мисля, че този пасаж от книгата се нуждае от по-пространен коментар, защото в него, според мен, се крие разковничето за по-нататъшното поведение на Красимир Кабакчиев и множеството му объркани, лишени от всякаква логическа последователност постъпки. И така – какво научаваме от него? Че бащата на Красимир Кабакчиев е философ, преподавал марксистко-ленинска философия.

В същото време, когато множество български философи предпочетоха да чукат камъни и копаят канали, само и само да не преподават омразната и лъжлива дисциплина – познавам дори двама такива от моя роден град. Освен това той работи основно като началник на лаборатория към КАТ. За по-късно родените ще поясня, че КАТ беше тогава пътната милиция на България.

И макар че същият този баща минава за "дисидент”, милицията го УВАЖАВА. Интересно защо? Дали защото неговото "дисиденство”, както и по-късното на сина му, не е само маска, зад която се прикрива друга дейност. Иначе как ще спечелиш уважението на най-репресивната част от тоталитарната система – нейната Народна милиция?

Мога да гарантирам на г-н Красимир Кабакчиев, че и при най-малкото съмнение за наличието на каквато и да е реална дисидентска дейност, той и жена му никога нямаше да получат паспорти за екскурзии на запад. Знам го от личен опит, защото съм от семейство на политзатворник от Белене и милицията в родния ми град възпрепятстваше мои напускания на страната даже по посока на социалистически страни.

Нещо дяволски куца в доводите Ви, г-н Кабакчиев – дали защото не ходите през цялото време по много тънкия лед на полуистината?

Колкото до последното изречение от пасажа, ще кажа само, че да получиш задграничен паспорт, без да си син на номенклатурчик, беше не просто невъзможно, а граничеше с цяло чудо. И тъй като чудо в случая явно не е станало, оставям на аудиторията сама да си направи извода как точно са получени паспортите за екскурзията на младото семейство Кабакчиеви до Англия.

Следващите цитати ще оставя без коментар. Те будят у мен такава погнуса, че не намирам сили да ги коментирам. Впрочем, и без моя помощ те се самокоментират отлично.

К.К. "Интересът на "службите" към моята персона продължи и през следващите години. Бях студент в първи курс английска филология, когато се оказа, че представител на Държавна сигурност е посещавал болницата, в която за кратко време се бях лекувал. Искал да разбере какво е било държанието ми в болницата, какви мисли за обществото и държавата съм споделял с останалите пациенти.”

..............

"Не закъсня и пряката ми среща с "органите". Бях студент втори курс, когато една вечер ми се обади по телефона човек, който се представи като работещ в МВР и пожела да се срещне с мен. Приех и отидох на срещата, която се състоя в кафене. Беше цивилен млад мъж на около тридесетина години. Изказа комплименти за академичните ми успехи – след казармата, като студент, аз действително се бях превърнал в сериозен млад мъж, с чувство за отговорност в академичното поприще. Съобщи ми, че те, органите на МВР, биха желали да ме използват в разкриването на криминални престъпления или в пресичането на опити за такива престъпления. Не възразих, тъй като не бяха поставени условия от идеологически характер. Единственото, което агентът поиска от мен, бе да проверя дали в Историческия факултет на Университета е записана студентка с дадено име, за която имали сведения, че проституирала и шантажирала преподавателите, за да си взема изпитите. Проверих.”

.................

" Въпреки че през следващите няколко години като студент, след това преподавател по английски език в две висши училища и научен сътрудник в БАН бях излизал неколкократно в различни страни на Западна Европа, вторият ми контакт с представител на Държавна сигурност се състоя едва дванадесетина години по-късно, през 1988 г. Работех в Института за български език и трябваше да отговарям за престоя на няколко колеги от САЩ по време на Световния конгрес на славистите. Потърсиха ме по телефона и ме помолиха за среща, както преди в кафене. Беше отново цивилен млад мъж, интелигентен и учтив. Обръщаше се към мен с "другарю Кабакчиев". Почерпи и помоли да му се обадя, в случай че срещна някакви проблеми или технически затруднения по престоя на американците. Беше много любезно от негова страна, но не се наложи да го търся.”

............

"Третият ми пряк контакт с представител на Държавна сигурност беше значително по-интересен и се състоя непосредствено след изказването ми по Радио "Свободна Европа", вероятно е било през месец март 1989 г. Този път бях помолен" (отново много учтиво) да посетя в самата сграда на МВР до Сатиричния театър някакъв майор, който се оказа цивилен. Майорът току-що се беше завърнал от специализация в СССР и ми се оплака, че след завръщането си бил поставен в нещо като карантина. Страхували се да не внесе в редовете на сигурността заразата на перестройката. Още в началото заяви, че молбата му за разговор нямала нищо общо с изказването ми по "Свободна Европа" – това изказване ни най-малко не било притеснило институцията, която той представлявал. Попита ме не считам ли, че с подобно изявление по "Свободна Европа" не се опитвам чисто и просто да се правя на интересен. Отвърнах, че всеки е свободен да интерпретира думите ми както желае, но че аз държа на тях. Оказа се, че не ги интересува развитието на независимите синдикати, а биха искали да научат мнението ми за положението в Института за български език. При което аз естествено веднага го уведомих за безобразията, които се вършат от ръководството на института, за некадърността им, за накърняването на собствените ми професионални права. Разговорът беше откровен и остър. Изразих протест срещу неотдавнашното забавяне на паспорта ми за Финландия, където бях придружил жена ми при едно нейно участие в конференция.”

/забележете – ДАВАНЕТО НА ЗАДГРАНИЧЕН ПАСПОРТ НА КАБАКЧИЕВ И ЖЕНА МУ ПО ВРЕМЕ НА ТОТАЛИТАРИЗМА Е НЕЩО, КОЕТО СЕ РАЗБИРА ОТ САМОСЕБЕ СИ. ТОЙ ДОРИ "ИЗРАЗЯВА ПРОТЕСТ" СРЕЩУ БАВЕНЕТО НА ПРОЦЕДУРАТА. ДА НАПОМНЯ, ЧЕ ВСИЧКО ТОВА СТАВА ПРЕЗ ПРОЛЕТТА НА 1989 ГОДИНА - ВРЕМЕТО НА НАЙ-ЖЕСТОКИТЕ РЕПРЕСИИ СРЕЩУ ДИСИДЕНТИТЕ В БЪЛГАРИЯ, КОГАТО ВЛАСТТА ВЕЧЕ ЧУВСТВАШЕ, ЧЕ НЕЩАТА Й СЕ ИЗПЛЪЗВАТ ОТ КОНТРОЛ И БЕШЕ ЗАСИЛИЛА НЕИМОВЕРНО НАТИСКА ВЪРХУ ДРУГОМИСЛЕЩИТЕ. ВРЕМЕ НА УВОЛНЕНИЯ, ЗАТВОРИ, ПОБОИЩА, СТРЕЛБИ СРЕЩУ ПИШЕЩИТЕ ЛОЗУНГИ ПО СТЕНИТЕ НА ПОДЛЕЗИТЕ. И КОГАТО МНОЗИНА ОТ ДИСИДЕНТИТЕ СА ВЕЧЕ В ЗАТВОРА, А ДРУГИ ОТКРИТО ПРОТЕСТИРАТ СРЕЩУ СИСТЕМАТА, НОВОИЗПЕЧЕНИЯТ "ДИСИДЕНТ" КАБАКЧИЕВ ПРОТЕСТИРА СРЕЩУ... БАВЕНЕТО НА ПАСПОРТА МУ ЗА ФИНЛАНДИЯ! ТА ПИТАМ - КОЙ МОЖЕШЕ ДА СИ ПОЗВОЛИ ПОДОБЕН ЛУКС, ОСВЕН ЕДИН НАПЪЛНО ПРОДАЛ СЕ НА СИСТЕМАТА ЧОВЕК?

..............

"Четвъртият, последен контакт, който имах с представител на Държавна сигурност, бяха няколко срещи с мъж на моята възраст, който също така първо ме потърси по телефона. Представи се като Иванов и помоли да се видим в едно кафене близо до гарсониерата, в която живеехме с жена ми и сина ми."

"Иванов не беше дявол, нито някакъв перфиден комунистически злодей. Напротив, изглеждаше съвсем нормален, интелигентен млад мъж, с когото разменихме мисли за оформящата се политическа и синдикална опозиция. По време на няколкото ни срещи той нито веднъж не ме помоли да му предоставя някаква информация за "Подкрепа", а откъслечните факти, които му споменах, бяха широко известни. Но така или иначе преобладаващата част от разговорите, които проведохме, се отнасяха не до "Подкрепа", а до положението в Института за български език...”

.............

"Иванов ме помоли да му представя в писмен вид мнението си за института – в чисто научен и научно-административен план, за възможностите за развитието му. Той и началниците му очевидно бяха повече загрижени за института, отколкото "учените" в него. Съгласих се, мислих дълго и му предоставих подробно становище".

"Описах дейността на института, слабите страни в нея, перспективите на различните направления, недостига на технически средства, нуждата от по-ефективно съхраняване на лексикалните архиви. Попитах Иванов до каква институция да адресирам документа. Отговорът му бе: без адресат. Така го и оставих, без конкретен получател, само със заглавие от рода на "Проблеми и перспективи на развитието на Института за български език при БАН".

.............

"Но най-интересното като резултат беше, че редица от идеите, които застъпих в доклада си, бяха скоро официално лансирани от директора на института Бояджиев.”

Мой коментар: Мисля, че от такъв настина няма нужда. Самите думи на Кабакчиев дотук красноречиво показват, че той охотно снабдява Държавна сигурност с информацията, която тя иска от него. Народът казва в такива случаи: "Език мой, враг мой!” И това – от един "специалист по семантика”, както се самотитулува Кабакчиев.

Какъвто специалистът, такава му и семантиката.

Добре че от Държавна сигурност не са особено придричиви!

Само един въпрос: Колко ли презрение към читателската аудитория трябва да носи в себе си един човек, който я подценява до такава степен, че се надява тя да възприеме доносничеството му в полза на ДС като "дисидентска” дейност. Наистина забележителен гьонсуратизъм!

Толкова! Останалото е едно потресено мълчание.

К.К."В известен смисъл, сравнено със следващия период, в който мафията се развихри, административното положение в научните институти през тоталитаризма беше по-добро. Колкото да звучи парадоксално, имаше инстанции за контрол, включително комунистическите подразделения и Държавна сигурност, които можеха да пресекат някои явни безобразия, несвързани с главната партийна политика.”

Мой коментар: И това смее да го заяви човек, който в постингите си непрекъснато се опитва да заклеймява другите, ако дори само намекнат, че нещо през тоталитаризма е било по-добре от управлението на СДС. Забележителна наглост!

К.К. "Едва ли е нужно да обяснявам, че никога и по никакъв повод от представители на Държавна сигурност не ми е искана (и не съм давал) информация, която би могла по някакъв начин някому да навреди. Напротив, срещите ми с представителите на МВР бяха с възпитани и интелигентни хора. Нещо повече, по време на няколкото разговора, които проведохме с Иванов, той се отнасяше с определена симпатия към усилията на членовете на "Подкрепа" за запазване и консолидиране на организацията.”

Мой коментар: Точно по същия начин се оправдаваше един друг агент на ДС, Петър Берон, преди години – също никому не бил навредил с доносите си. Първо – доносниците пред такива служби по никакъв начин не могат да знаят дали са навредили или не, защото последиците за жертвите им остават извън полето на техния контрол. Второ – интересно как така все никой от тях никому не е навредил, а хората бяха непрекъснато малтретирани от властта по нечия информация?

Колкото до "симпатията” на ченгето от ДС Иванов относно "Подкрепа”, то, ако тя е била искрена, това говори лошо за профсъюза. Но най-вероятно е била имитирана, за да може Кабакчиев още по-готовно да "снася” информацията си.

Мисля, че едно става напълно ясно от всичко казано дотук – че Кабакчиев е доносник на ДС и гузните му оправдания само допълнително потвърждават това.

К.К."Повечето агенти на Държавна сигурност сигурно са били достатъчно интелигентни, за да се допусне, че сляпо биха се водили по комунистическата диващина. Затова не вярвам, че, когато се разкрият досиетата (ако изобщо се разкрият), ще гръмнат сензации.”

Мой коментар: Питам се горенаписаното плод на глупост или на нечиста доносническа съвест е? Или на двете?... Най-вероятно на двете! И все пак е чудно, че един толкова претенциозен човек като Кабакчиев вменява интелигентност в най-репресивната машина на комунизма у нас. Там интелигентност се намираше точно толкова, колкото и у него. С една дума – нямаше я никаква!

Питам се още дали с това омаловажаване и дори оправдаване на дейността на ДС Кабакчиев не се опитва да омаловажи и оправдае вредата от своята доносническа дейност за същите тези служби? Мисля че онези от нас, които имат горчив опит с подобни институции, ще се изсмеят на подобни негови опити. Който желае, може да прочете целия пасквил "Перипетии на надеждата”, за да види на какви комплименти и добросърдечност се радват служителите на ДС от страна на Кабакчиев.

Но на мен лично толкова ми стига и престига.

К.К. ”Юни-август 1990. Покрусата от загубата в изборите преживявам в Холандия, където съм по покана на Института за психолингвистика "Макс Планк" в Ниймеген.”

.................

К.К." Ноември-декември 1990. В Скандинавия изнасям лекции пред университетски аудитории върху професионална проблематика. Колеги-слависти със съжаление си припомнят, че за поддържане на професионалните си контакти са правили компромиси с представители на комунистическия режим в България и в другите източноевропейски страни. Знаят, че съм дисидент, молят ме да изнеса няколко лекции и за положението в България. Естествено, съгласявам се с удоволствие.”

Мой коментар: Разгеле! "Реномето на дисидент” най-после е осигурено! Екскурзиите за чужда сметка продължават и след Преврата! Ето че жадно леляната цел, в която са вложени толкова нечовешки усилия, накрая е постигната. СДС нежно е прегърнало няколкомесечния "дисидент” Кабакчиев, изхвърляйки с бясна стръв от редиците си онези, които десетилетия са били такива. Както и репресираните от комунистическата власт, заедно с децата им, напуснали панически тази организация след няколкогодишно потресено разочарование.

Голямата задача на полковник Иванов най-после е изпълнена – България принадлежи завинаги на него и на неговия доверен събеседник Кобалт – Красимир Кабакчиев. "Семантико-дисидентът" е обучен да се справя с всякакви трудности – още повече, че вече съществуват форумите на "Дневник” и "Медияпул”. А и под прикритието на псевдонима Кобалт той ще бъде направо непобедим! Пък и нали е вече официално безработен, та може да си позволи лукса да виси по цял ден там и да посвети силите си на нови задачи. Загадка ще остане кой все пак го храни от години насам?! Дали някои много загрижени за контингента си бивши и твърде настоящи служби?
Настина голяма загадка!

Продължение на коментара: Реших да напиша този текст, въпреки заплахите, на които бях подложена, както и многогодишния мръснишки форумен терор, който Кабакчиев упражни върху мен. Тази негова битка има големи традиции в нашата страна. Тя почна още от 9. септември 1944 година. И продължава с неотслабваща сила и до днес.

Методите на Кабакчиевци са ми до болка познати още от ранното ми детство, когато подобните му идваха да тероризират семействата на баща ми и чичо ми – и двамата политзатворници на комунизма. Но какво пък, изминаха толкова години оттогава, може би Службите са измислили все пак нещо ново, щом Кабакчиев е толкова убеден в победата си над мен.

Да му пожелаем от все сърце успех!

Мой последен коментар: "Заслужен край!” Ето как завършва обаче животът на такива като Кабакчиев:

К.К. "Януари-септември 1991. В България. Тотално депресиран.”

....................

К.К. "Срещу Института за български език засега водя общо три дела. Ще има и още, вече и персонални. "Дела, дела и пак дела", както беше казал другарят Тодор Живков.

Наталия Андреева:

КАКВО ДА ДОБАВЯ ПОВЕЧЕ? МОЖЕ БИ САМО ЕДНО - БОГ ДА ПАЗИ БЪЛГАРИЯ ОТ КОБАЛТ И КОБАЛТЩИНАТА!!!!

АМИН!